Какво е дисциплина при децата: разликата между дисциплина и наказание

Какво е дисциплина и по какво се различава тя от наказанието? Двете понятия често се използват като синоними, но всъщност водят до различен начин, по който възрастният реагира на детското поведение.

Наказанието обикновено е насочено към това детето да понесе неприятно последствие за постъпката си. Дисциплината има по-широка цел- да помогне на детето постепенно да разбира правилата, последствията от действията си и какво може да направи по различен начин.

Подкрепящото отношение към детето включва както разбиране на неговите емоции, така и поставяне на ясни граници. Предвидимите правила и последователните реакции създават сигурност и помагат на възрастния да реагира при опасно или неподходящо поведение.

Разликата е в начина, по който границата се поставя.

В единия случай основното послание е:

„Ще страдаш, защото постъпи лошо.“

В другия:

„Това поведение не е приемливо. Ще ти помогна да разбереш последствията и да упражниш друг начин.“

В тази статия ще разгледаме какво означава дисциплина при децата, по какво тя се различава от наказанието и как възрастният може да използва ясни правила, естествени и логични последствия и спокойна последователност.

В тази статия ще откриете

Какво е дисциплина при децата?

Дисциплината е процес, чрез който детето постепенно усвоява правила, социални умения и отговорност за собственото си поведение.

Самата дума често се свързва със строгост, контрол и подчинение. В контекста на детското развитие обаче дисциплината има преди всичко обучаваща функция.

Тя помага на детето да разбира:

• кое поведение е безопасно;
• как действията му влияят на другите;
• какво се очаква в конкретната ситуация;
• какви са последствията от избора му;
• как да поправи причинена вреда;
• какво може да направи различно следващия път.

Целта не е детето да изпълнява всяко правило само защото се страхува от възрастния. Постепенно то трябва да развива вътрешно разбиране защо дадена граница съществува.

Например правилото:

„Не удряме.“

има смисъл, защото защитава безопасността и помага за запазването на уважителни отношения между хората.

Когато детето удари, дисциплиниращата реакция включва няколко стъпки:

1. Опасното поведение се спира.
2. Границата се казва ясно.
3. След успокояването се обсъжда какво се е случило.
4. Детето участва във възстановяването.
5. Упражнява се по-подходяща реакция.

Възрастният може да каже:

„Няма да ти позволя да удряш. Виждам, че си ядосан. Когато се успокоиш, ще помислим какво можеш да кажеш вместо това.“

Тук емоцията не се забранява, но поведението има ясна граница.

Дисциплината е процес, а не еднократна реакция

Едно обяснение рядко е достатъчно, за да бъде усвоено ново умение.

Детето може да знае правилото и въпреки това да не успее да го приложи, когато е силно ядосано, уморено, уплашено или разочаровано.

Затова дисциплината изисква:

• повторение;
• последователност;
• подходящи очаквания;
• личен пример;
• упражняване;
• възможност за поправяне на грешките.

Например детето може многократно да чува:

„Изчакваме реда си.“

Но за да използва това правило, то трябва постепенно да развие контрол на импулса, език за изразяване на желанието и способност да понесе краткото изчакване.

Дисциплината не означава липса на авторитет

Подходът, който обучава детето, понякога погрешно се възприема като прекалено мек.

Но спокойната дисциплина не означава:

• възрастният да преговаря за всяко правило;
• решението да се променя при плач или протест;
• детето да избира дали да спази границата;
• неподходящото поведение да остава без последствие;
• възрастният да избягва конфликт на всяка цена.

Възрастният може да бъде едновременно спокоен и категоричен:

„Разбирам, че искаш да останеш. Време е да тръгваме.“

„Можеш да бъдеш ядосан. Няма да хвърляме предмети.“

„Ще те изслушам, когато говориш без обиди.“

Авторитетът не се изгражда чрез страх, а чрез ясни правила, предвидими реакции и последователност.

Дисциплината се променя според възрастта

Очакванията трябва да бъдат съобразени с развитието на детето.

Малкото дете има нужда от:

• кратки инструкции;
• непосредствена помощ;
• физическо спиране на опасното поведение;
• многократно повторение;
• конкретни думи.

По-голямото дете може постепенно да участва в:

• обсъждане на последствията;
• избор между приемливи възможности;
• решаване на проблем;
• възстановяване след конфликт;
• планиране на друга реакция.

Не е реалистично от двегодишно дете да се очаква същият самоконтрол като от ученик. Но и по-голямото дете може да има нужда от помощ при силен гняв, засрамване или натиск от връстници.

Дисциплината означава детето да бъде обучавано според уменията, които действително има, а не само според поведението, което възрастният очаква.

Каква е разликата между дисциплина и наказание?

Основната разлика е в целта.

Дисциплината пита:

„Какво трябва да научи детето?“

Наказанието пита:

„Какво неприятно последствие трябва да понесе за постъпката си?“

Наказанието е насочено предимно към миналото действие. Дисциплината разглежда случилото се, но се насочва и към бъдещото поведение.

Наказанието разчита на неприятното преживяване

Наказанието може да включва:

• викане;
• засрамване;
• заплахи;
• обиди;
• физическо наказание;
• отнемане на несвързана привилегия;
• изолиране с цел детето да страда;
• сравняване с други деца;
• внушаване, че е „лошо“.

Логиката е, че ако последствието е достатъчно неприятно, детето няма да повтори поведението.

Понякога наказанието действително спира реакцията бързо. Детето може да замълчи, да изпълни указанието или да избегне същото действие пред възрастния.

Това обаче не означава непременно, че е разбрало:

• защо правилото е важно;
• как поведението е повлияло на другите;
• какво да направи вместо него;
• как да управлява емоцията си;
• как да поправи ситуацията.

То може да е научило предимно как да избегне наказанието.

Дисциплината свързва границата с ученето

При дисциплиниращия подход възрастният отново може да наложи ограничение или последствие.

Разликата е, че то е свързано с поведението и има ясна обучаваща цел.

Например, ако детето рисува по стената:

Несвързано наказание:

„Няма да гледаш телевизия цяла седмица.“

Свързано последствие:

„Рисуваме върху хартия. Сега ще помогнеш да почистим стената и ще приберем флумастерите, докато сме готови да ги използваме правилно.“

При втория подход детето:

• вижда връзката между действието и последствията;
• участва в поправянето;
• разбира правилото;
• получава възможност да опита отново.

Страхът може да спре поведението, но не изгражда умението

Когато детето се страхува от реакцията на възрастния, то може да спазва правилото в негово присъствие.

Но ако не е развило самоконтрол, емпатия и разбиране на последствията, поведението може да се повтори, когато контролът изчезне.

Например детето може да не удря пред учителя, защото се страхува от наказание, но да продължи да го прави в среда, в която не очаква да бъде видяно.

Дисциплината цели постепенно поведението да се управлява не само от външен страх, а и от вътрешното разбиране:

„Не удрям, защото наранявам другия и мога да използвам друг начин.“

Това вътрешно разбиране се развива бавно и изисква много повторения.

Наказанието лесно се насочва към личността

При силно раздразнение възрастният може да премине от описание на действието към оценка на детето:

„Ти си ужасен.“

„Никога не слушаш.“

„От теб нищо няма да стане.“

Подобни послания не обясняват кое поведение трябва да бъде променено. Те могат да бъдат възприети като определение за личността.

По-полезно е да се каже:

„Хвърли играчката и тя се счупи.“

„Прекъсна ме няколко пъти.“

„Не изпълни уговорката.“

Конкретното описание позволява да се обсъдят последствията и следващата стъпка, без детето да бъде определяно като лошо.

Дисциплината не премахва последствията

Разграничаването от наказанието не означава, че всяко поведение остава без последствие.

Ако детето:

• счупи предмет;
• нарани човек;
• наруши уговорка;
• използва нещо опасно;
• злоупотреби с дадена свобода,

може да бъде необходимо ограничение.

Важните въпроси са:

• Свързано ли е последствието с поведението?
• Предвидимо ли е?
• Съобразено ли е с възрастта?
• Защитава ли безопасността?
• Помага ли на детето да поправи вредата?
• Показва ли какво да направи следващия път?
• Избягва ли унижението и отмъщението?

Дисциплина използва последствията като възможност за учене и възстановяване. Те помагат на детето да разбере връзката между поведението и неговите резултати, да поправи причинената вреда и постепенно да изгради по-отговорни начини на действие.

Какво означава позитивна дисциплина?

Позитивната дисциплина е подход, при който възрастният поставя ясни граници, но едновременно се стреми да запази уважението към детето и да му помогне да развива необходимите умения.

Думата „позитивна“ не означава, че детето трябва винаги да бъде похвалено, че всяко поведение се приема или че неприятните последствия се избягват.

Подходът съчетава:

• ясни правила;
• спокойна последователност;
• уважително отношение;
• съобразяване с възрастта;
• подходящи последствия;
• участие във възстановяването;
• упражняване на по-подходящо поведение.

Основният въпрос остава:

„Какво трябва да научи детето от тази ситуация?“

Позитивната дисциплина не означава позволяване на всичко

Понякога възрастните се колебаят да поставят граница, защото не искат да бъдат прекалено строги. В резултат правилата се променят според реакцията на детето или се прилагат само когато напрежението стане твърде голямо.

Това не е позитивна дисциплина.

Детето има нужда да знае:

• кое поведение е допустимо;
• кое не е безопасно;
• какво ще направи възрастният;
• какви са последствията;
• че правилото няма да изчезне само защото то е ядосано.

Например възрастният може да каже:

„Разбирам, че не искаш да приключиш играта. Време е да тръгваме.“

Той не оспорва разочарованието на детето, но не отменя решението.

Уважението не премахва авторитета

Уважителното отношение съобразява ролята и отговорностите на всяка страна в процеса на вземане на решения.

Възрастният носи отговорност за:

• безопасността;
• организацията;
• границите;
• последствията;
• решенията, които детето още не може да вземе само.

Детето може да получи избор между приемливи възможности:

„Ще прибереш ли първо кубчетата или книжките?“

Но не и избор дали правилото да бъде спазено:

„Искаш ли изобщо да прибереш?“

Подходящият избор дава усещане за участие, без да прехвърля върху детето отговорност, която не съответства на възрастта му.

Позитивната дисциплина разглежда причината, но не оправдава действието

Ако детето удари, защото е било ядосано, причината има значение. Тя помага да се разбере какво умение липсва и каква подкрепа е необходима.

Това обаче не означава:

„Щом е било ядосано, няма проблем.“

По-подходящото послание е:

„Разбирам защо си се ядосал. Удрянето не е допустимо. Нека помислим какво можеш да направиш следващия път.“

Причината обяснява поведението, но не го прави приемливо.

Позитивният подход включва отговорност

Детето трябва постепенно да разбере, че действията му имат последствия.

Ако е разляло вода нарочно, може да помогне да се почисти. Ако е обидило друго дете, трябва да участва във възстановяването на отношенията. Ако е използвало предмет опасно, достъпът до него може временно да бъде ограничен.

Целта е неудобството да бъде свързано с:

• реалния резултат от действието;
• поправянето на вредата;
• защитата на безопасността;
• упражняването на ново умение.

Възрастният моделира поведението, което очаква

Ако възрастният иска детето да говори уважително, собствената му реакция също има значение.

Посланието се губи, когато той казва:

„Не ми говори така!“

с вик, заплаха или унижение.

По-последователно е:

„Ще продължим разговора, когато и двамата можем да говорим без обиди.“

„И двамата сме ядосани. Ще направим пауза и ще продължим след малко.“

„Не бях прав да повиша тон. Ще кажа отново какво очаквам.“

Така детето вижда, че уважението се прилага и от възрастния, без това да премахва границата.

Позитивната дисциплина не гарантира незабавно послушание

Дори когато възрастният реагира спокойно, детето може:

• да плаче;
• да протестира;
• да се ядоса;
• да отказва;
• да повтори поведението.

Това не означава непременно, че подходът не действа.

Емоционалната реакция на детето е само един от факторите, по които може да се оцени дали дадена граница е поставена по подходящ начин. Детето може да се чувства разбрано и подкрепено и едновременно с това да изпитва разочарование.

Позитивната дисциплина насочва детето към постепенно разбиране и спазване на правилата, като същевременно запазва достойнството му и чувството за сигурност.

Какво представляват естествените и логичните последствия?

Последствията помагат на детето да види връзката между избора и резултата. Те могат да бъдат естествени или логични.

Важно е да се разграничават от наказанието, защото не всяко действие, наречено „последствие“, има обучаваща цел.

Какво е естествено последствие?

Естественото последствие настъпва без възрастният да го създава.

Например:

• детето отказва да вземе играчката навън и не може да играе с нея;
• строи нестабилна кула и тя пада;
• не пази рисунката си и тя се намачква;
• изразходва определена сума и не може да купи друго нещо;
• забравя предмет и временно остава без него.

Естествените последствия могат да бъдат полезни, когато са:

• безопасни;
• поносими;
• разбираеми;
• съобразени с възрастта.

Не е подходящо възрастният да оставя опасно последствие да настъпи само за да „даде урок“.

Например детето не трябва да бъде оставяно да излезе на пътя, да докосне горещ предмет или да остане без необходима медицинска грижа.

Безопасността винаги има предимство.

Възрастният не трябва да засилва естественото последствие

Ако детето е забравило любимата си играчка и е разочаровано, естественото последствие вече е настъпило.

Не е необходимо да се добавя:

„Нали ти казах. Сега ще видиш какво става, когато никога не слушаш.“

По-полезно е:

„Играчката остана вкъщи и ти е мъчно. Следващия път можем да проверим заедно какво искаш да вземеш.“

Последствието дава информация. Засрамването не добавя умение.

Какво е логично последствие?

Логичното последствие се определя от възрастния, но трябва да бъде пряко свързано с поведението.

Например:

• ако детето хвърля играчка опасно, играчката временно се прибира;
• ако рисува по стената, участва в почистването;
• ако разлива нарочно вода, помага да се избърше;
• ако използва устройство извън уговореното време, достъпът се ограничава според предварителната уговорка;
• ако не се отнася безопасно към домашен любимец, контактът се прекратява и се упражнява подходящо поведение с възрастен.

Логичното последствие показва:

„Тази свобода може да се използва, когато поведението е безопасно и отговорно.“

Добрата логична последица има ясна връзка с поведението

Можем да проверим последствието с няколко въпроса:

• Има ли пряка връзка със случилото се?
• Помага ли да се поправи вредата?
• Защитава ли хора, предмети или отношения?
• Предвидимо ли е?
• Съобразено ли е с възрастта?
• Може ли възрастният да го приложи спокойно?
• Има ли възможност детето да опита отново?

Например, ако детето хвърля пясък към други деца:

„Пясъкът не се хвърля към хора. Ще излезем от пясъчника. Можеш да опиташ отново, когато си готов да играеш безопасно.“

Последствието е свързано с поведението и защитава другите деца.

Последствието трябва да бъде ограничено във времето

Когато достъпът до играчка, устройство или дейност бъде ограничен, детето трябва да има реална възможност да възстанови доверието и да опита отново.

Неясни наказания като:

„Повече никога няма да ти дам телефона.“

рядко се изпълняват и създават повече борба, отколкото учене.

По-подходящо е:

„Днес приключваме с телефона, защото не спази уговореното време. Утре ще опитаме отново с таймер.“

Така последствието е конкретно, ограничено и свързано със следващ опит.

Поправянето на вредата е част от последствията

Когато действието е засегнало друг човек или предмет, детето може да участва във възстановяването.

Това може да включва:

• почистване;
• поправяне;
• връщане на предмет;
• проверка дали другият е добре;
• подходящ жест;
• извинение, когато разбира за какво;
• упражняване на различна реакция.

Възрастният може да попита:

„Какво можем да направим, за да поправим част от случилото се?“

Не всяка вреда може да бъде напълно поправена, но участието развива отговорност.

Кога последствието всъщност е прикрито наказание?

Понякога възрастният нарича реакцията „логично последствие“, но тя няма реална връзка с поведението или е създадена основно, за да причини неприятно преживяване.

Например:

„Не си подреди стаята, затова няма да ходиш на рождения ден.“

Липсва ясна връзка между неподредената стая и рождения ден. Това е отнемане на несвързана привилегия, използвано като наказание.

Прекалено голямото последствие губи обучаващата функция

Ако детето закъснее с десет минути, а достъпът му до устройство бъде спрян за един месец, реакцията е несъразмерна.

То по-вероятно ще се съсредоточи върху възприеманата несправедливост, отколкото върху собственото си действие.

Последствието трябва да бъде:

• пропорционално;
• приложимо;
• разбираемо;
• ограничено;
• свързано със следващия опит.

Тонът може да превърне последствието в наказание

Дори свързаното последствие може да бъде приложено по унизителен начин.

Сравнете:

„Казах ти! Сега ще стоиш без играчката и ще се научиш.“

с:

„Хвърляш играчката към хората и това не е безопасно. Ще я приберем за малко и по-късно ще опиташ отново.“

Действието е сходно, но посланието е различно.

В първия случай целта звучи като причиняване на страдание. Във втория — защита и учене.

Последствието не трябва да бъде измисляно в гняв

Когато възрастният е силно ядосан, той може да обяви прекомерно наказание, което по-късно не може или не иска да изпълни.

Например:

„Никакви игри до края на месеца!“

Това отслабва предвидимостта и често води до последващо отстъпване или нов конфликт.

По-полезно е възрастният да каже:

„Сега съм много ядосан и няма да решавам последствието веднага. Първо ще се успокоим, после ще говорим.“

Изключение са ситуациите, в които е необходимо незабавно да се защити безопасността.

Последствието не трябва да изисква невъзможно умение

Ако детето още не може устойчиво да изпълни дадено очакване, постоянните последствия няма автоматично да създадат липсващото умение.

Например дете, което трудно организира задачите си, може да има нужда от:

• визуален план;
• напомняне;
• разделяне на задачата;
• конкретен час;
• помощ за започване.

Самото отнемане на привилегия след всеки пропуск може да увеличи напрежението, без да подобри организацията.

Важно е възрастният да попита:

„Детето отказва да изпълни очакването или все още не знае как да го направи последователно?“

Понякога са необходими и граница, и допълнителна подкрепа.

Как да проверим дали последствието обучава?

Преди да го приложи, възрастният може да си зададе:

• Каква е целта ми?
• Какво искам детето да научи?
• Свързано ли е последствието с действието?
• Защитавам ли безопасността, или искам детето да страда?
• Има ли начин да поправи вредата?
• Ще получи ли възможност да опита отново?
• Мога ли да го приложа без заплаха и унижение?

Ако основната мисъл е:

„Трябва да му стане достатъчно неприятно, за да запомни“,

вероятно става дума за наказание.

Ако мисълта е:

„Трябва да защитя границата и да помогна на детето да види връзката между действието и резултата“,

последствието има по-ясна дисциплинираща функция.

Логичното последствие е свързано с конкретното поведение и съответства на ситуацията и възрастта на детето. То има за цел да подкрепи безопасността, поемането на отговорност и възможността детето да опита отново с различен подход.

Как да поставяме ясни правила и граници?

Правилата помагат на детето да разбира какво се очаква от него, а границите показват какво възрастният ще позволи и какво ще направи, когато поведението стане опасно или неподходящо.

Добрата граница трябва да бъде:

• ясна;
• конкретна;
• съобразена с възрастта;
• приложима;
• сравнително постоянна;
• свързана с безопасността, отношенията или организацията.

Например:

„Не удряме.“

„Играчките не се хвърлят към хората.“

„След края на времето изключваме устройството.“

„Говорим без обиди.“

„Домашната работа се прави преди играта.“

Детето трябва да знае не само какво не може да прави, но и какво се очаква вместо това.

Вместо само:

„Не тичай!“

може да се каже:

„В магазина вървим до количката.“

Вместо:

„Не викай!“

по-конкретно е:

„Говори по-тихо, за да можем да се чуем.“

Правилата трябва да бъдат малко и разбираеми

Когато детето получава твърде много инструкции, важните граници се губят сред постоянни забележки.

По-полезно е семейството или групата да има ограничен брой основни правила, свързани с:

• безопасността;
• уважението към хората;
• грижата за вещите;
• ежедневните отговорности;
• използването на устройства;
• поведението в общите пространства.

Например:

1. Пазим себе си и другите.
2. Говорим без обиди.
3. Грижим се за вещите.
4. Изпълняваме договорените задачи.
5. Поправяме вредата, когато сгрешим.

По-малкото дете има нужда от още по-кратки и конкретни формулировки.

Детето трябва да знае правилото предварително

Не е справедливо да се обявява правило едва след като детето вече го е нарушило.

Преди нова или потенциално трудна ситуация възрастният може да каже:

„В библиотеката говорим тихо и книгите се разглеждат внимателно.“

„На площадката можеш да се катериш, но не бутаме другите деца.“

„Ще използваш телефона двадесет минути. Когато таймерът звънне, го оставяш на масата.“

Така очакването е ясно предварително и реакцията на възрастния не изглежда като произволно наказание, измислено след нарушаването на правилото.

Предупреждението помага при преходи

Много конфликти възникват, когато детето трябва внезапно да прекрати приятна дейност.

Полезно е предварително предупреждение:

„След десет минути тръгваме.“

„Имаш още една игра, после изключваме.“

„След тази страница започваме да се приготвяме за сън.“

Предупреждението не означава, че детето няма да протестира, но му дава време да се подготви за промяната.

При по-малките деца могат да помогнат:

• таймер;
• визуален дневен план;
• отброяване;
• една последна дейност;
• избор как да приключат.

Например:

„Искаш ли първо да прибереш колите или кубчетата?“

Изборът е за начина на изпълнение, а не дали правилото ще бъде спазено.

Границата показва какво ще направи възрастният

Фразата:

„Спри да удряш!“

изразява очакването, но не показва как възрастният ще защити безопасността.

По-ясно е:

„Няма да ти позволя да удряш. Ще ви разделя.“

„Ако хвърляш играчката към хората, ще я прибера.“

„Ако разговорът продължи с обиди, ще го прекратя и ще се върнем към него по-късно.“

Така границата остава ясна и последователна, независимо от реакцията на детето. Възрастният поема отговорност за нейното прилагане.

Правилата не трябва да се променят според настроението

Ако едно поведение понякога е позволено, а друг път води до силна реакция, детето трудно разбира какво точно се очаква.

Последователният подход съчетава ясни правила с разумна гъвкавост. Изключенията са възможни, когато имат ясна причина и могат да бъдат обяснени на детето.

Например:

„Обикновено не гледаме филм късно вечер. Днес е празник и сме решили да направим изключение.“

Това е различно от правило, което се променя според умората или настроението на възрастния.

Възрастните трябва да съгласуват основните граници

Когато единият възрастен разрешава, а другият забранява едно и също поведение, конфликтът лесно се прехвърля върху детето.

Не е необходимо всички възрастни да реагират напълно еднакво, но е полезно да са съгласни по основните въпроси:

• кои поведения са недопустими;
• какви са правилата за безопасност;
• какви последствия се използват;
• как се прилагат ограниченията за устройства;
• как се възстановява причинена вреда.

По-добре е разногласията да бъдат обсъждани между възрастните, а не пред детето в момента на нарушаването на правилото.

Правилото трябва да бъде възможно за изпълнение

Понякога възрастният очаква поведение, което детето все още не може да поддържа дълго.

Например изискването малко дете да стои неподвижно и тихо продължително време може да не съответства на развитието му.

В такъв случай вместо постоянни забележки са необходими:

• по-кратко изчакване;
• движение преди ситуацията;
• занимание;
• почивка;
• конкретно място;
• помощ от възрастен.

Дисциплината включва реалистично очакване, а не само настояване детето да се подчини.

Ясната граница казва какво се очаква, защо е важно и какво ще направи възрастният, ако поведението продължи.

Как да реагираме, когато детето наруши правило?

Нарушаването на правило не винаги означава, че детето не го знае или съзнателно се противопоставя.

То може да бъде:

• силно развълнувано;
• уморено;
• ядосано;
• разсеяно;
• под влияние на връстници;
• неспособно да приложи умението в конкретния момент;
• заинтересовано да провери дали границата е постоянна.

Реакцията на възрастния трябва да зависи от поведението, риска и възрастта на детето.

Първо спрете опасното поведение

Когато има риск от нараняване, не е време за обяснение.

Възрастният трябва спокойно и решително да:

• раздели децата;
• отстрани опасния предмет;
• прекрати дейността;
• премести детето на безопасно място;
• ограничи достъпа до предмет или пространство.

Може да каже:

„Няма да позволя да удряш.“

„Спирам играта, защото вече не е безопасна.“

„Ще държа ножицата, докато можеш да я използваш безопасно.“

Безопасността не е наказание и не изисква предварително съгласие на детето.

Напомнете правилото с малко думи

При леко нарушение често е достатъчно кратко напомняне:

„Топката е за пода, не за прозореца.“

„В библиотеката говорим тихо.“

„Уговорката беше устройството да се остави след таймера.“

Дългите обяснения могат да превърнат всяко нарушение в борба за внимание или власт.

Ако детето вече знае правилото, не е необходимо да го караме многократно да го повтаря.

Опишете действието, без да оценявате личността

Вместо:

„Ти си безотговорен.“

кажете:

„Остави колелото навън, въпреки че се разбрахме да го прибереш.“

Вместо:

„Пак си ужасен с брат си.“

кажете:

„Взе играчката от ръцете му и го бутна.“

Конкретното описание помага да се обсъди действието и неговото последствие, без грешката да се превръща в определение за детето.

Приложете предварително известното последствие

Ако правилото и последствието са били обяснени, възрастният не трябва да заплашва многократно.

Например:

„Казахме, че ако хвърляш пясък към хората, ще излезем от пясъчника. Сега излизаме.“

„Използва телефона след уговорения час. Днес приключваме с него и утре ще опитаме отново.“

Тонът може да бъде спокоен, дори детето да протестира.

Не е необходимо възрастният да очаква детето да хареса последствието или веднага да го приеме като справедливо.

Разграничете отказа от липсващото умение

Ако едно и също правило се нарушава многократно, е важно да се провери дали детето:

• разбира очакването;
• помни какво трябва да направи;
• може да започне задачата;
• има необходимите умения;
• получава достатъчно помощ;
• разполага с реалистично време.

Например постоянното неприбиране на стаята може да означава не само отказ, а и че задачата е прекалено обща.

Вместо:

„Подреди всичко.“

може да се каже:

„Първо сложи дрехите в коша. След това ще приберем книгите.“

Не спорете по време на силна реакция

Детето може да каже:

„Не е честно!“

„Мразя това правило!“

„Няма да го направя!“

Възрастният не е длъжен веднага да доказва, че е прав.

Може да отговори:

„Чувам, че си много ядосан. Правилото остава.“

„Не е нужно да си съгласен с мен в момента.“

„Ще говорим, когато се успокоим.“

Това прекратява безкрайното преговаряне, без да отрича емоцията.

Не добавяйте нови наказания заради протеста

Детето може да се разстрои от последствието. Плачът или недоволството не означават автоматично, че трябва да се добави още ограничение.

Например:

„Щом продължаваш да плачеш, няма да гледаш телевизия и утре.“

Така последиците започват да се натрупват не за първоначалното действие, а за емоционалната реакция.

По-подходящо е:

„Разбирам, че си ядосан. Можеш да бъдеш ядосан. Последствието остава същото.“

Дайте възможност за нов опит

Последствието не трябва да затваря темата завинаги.

Детето трябва да знае кога и при какви условия може отново да използва предмета, да участва в дейността или да получи определена свобода.

Например:

„Прибираме ножицата за днес. Утре ще опиташ отново до мен.“

„Излизаме от играта, защото удари. Когато се успокоиш, ще упражним как да поискаш ред.“

Така детето вижда, че грешката има последствие, но не определя бъдещето му.

Възстановяването е част от реакцията

Ако поведението е причинило вреда, детето трябва да участва в поправянето, когато е достатъчно спокойно.

То може да:

• помогне да се почисти;
• върне предмет;
• поправи или замени повредено нещо;
• провери дали другият е добре;
• предложи подходящ жест;
• упражни различна реакция.

Възрастният може да каже:

„Сега трябва да помислим как да поправим случилото се.“

Това е различно от принудителното:

„Кажи веднага, че съжаляваш!“

Извинението има повече смисъл, когато детето разбира за какво се извинява.

Реакцията при нарушено правило трябва да спре неподходящото действие, да приложи свързано последствие и да покаже какво може да се направи по различен начин.

Как да проведем разговор след нарушаване на правило?

След като ситуацията се успокои, краткият разговор може да помогне на детето да разбере връзката между действието, последствията и следващия избор.

Целта не е детето да бъде разпитвано, засрамвано или принуждавано да обещае, че никога повече няма да сгреши.

Разговорът трябва да бъде съобразен с възрастта и да се съсредоточи върху конкретната ситуация.

Започнете с фактите

Възрастният може да каже:

„Уговорката беше да изключиш телефона след таймера. Продължи да го използваш още двадесет минути.“

„Ядоса се и бутна брат си.“

„Рисува върху стената с флумастера.“

Това описание е по-полезно от:

„Пак не можеш да се контролираш.“

„Винаги нарушаваш правилата.“

Думи като „винаги“ и „никога“ преместват разговора от конкретното действие към спор за характера на детето.

Попитайте какво се е случило

Според възрастта могат да се използват въпроси като:

• Какво се случи?
• Какво искаше в този момент?
• Какво си помисли?
• Как се почувства?
• Какво направи?
• Какъв беше резултатът?

Не е необходимо всички въпроси да се задават наведнъж.

Малкото дете може да има нужда от предположение:

„Ядоса ли се, защото искаше още да играеш?“

Изслушването не отменя правилото

Детето може да има основателно обяснение за емоцията си, без действието да става допустимо.

Например:

„Разбирам, че си се почувствал изключен от играта. Бутането обаче не е приемливо.“

Така възрастният признава преживяването, но запазва границата.

Разбирането на причината помага да се открие какво трябва да се упражнява:

• искане за включване;
• понасяне на отказ;
• отдалечаване от конфликт;
• търсене на помощ;
• контрол на импулса.

Обсъдете последствията върху другите

Детето трябва постепенно да разбира не само какво правило е нарушило, но и как действието му е повлияло на хората или средата.

Може да се попита:

„Как мислиш, че се почувства брат ти, когато го бутна?“

„Какво се случи с книгата, когато я хвърли?“

„Как се отрази закъснението ти на останалите?“

Фокусът е върху осъзнаването на реалните последствия от поведението и върху разбирането на отговорността, която произтича от тях.

Потърсете конкретна следваща стъпка

Общото обещание:

„Повече няма да правя така.“

рядко е достатъчно.

По-полезно е детето да избере конкретно действие:

„Когато таймерът звънне, ще оставя телефона на масата.“

„Ако се ядосам, ще повикам учителя.“

„Ще кажа: „И аз искам да играя“, вместо да бутам.“

„Ще използвам флумастерите само на масата.“

Колкото по-конкретен е планът, толкова по-лесно може да бъде приложен.

Упражнете реакцията

Понякога разговорът не е достатъчен. Детето има нужда да изпробва новия начин.

Възрастният може да каже:

„Нека упражним какво ще кажеш, ако някой ти вземе играчката.“

„Покажи ми как ще оставиш телефона, когато таймерът звънне.“

„Как можеш да поискаш още време, без да крещиш?“

Кратката репетиция превръща правилото в конкретно умение.

Завършете с възстановяване и нова възможност

Ако има причинена вреда, разговорът трябва да включи как тя може да бъде поправена.

След това е важно детето да разбере, че ще получи нов шанс:

„Днес телефонът остава при мен. Утре ще опитаме отново с таймера.“

„Сега ще помогнеш да почистим стената. Следващия път ще използваш флумастерите на масата.“

„Ще проверим дали брат ти е добре и после ще упражним как да поискаш играчката.“

След грешката следват възстановяване и възможност детето да направи по-добър избор при следващия опит.

Полезният разговор разглежда както случилото се, така и възможностите за различен избор при следваща подобна ситуация.

Кои са най-честите грешки при дисциплинирането?

Дори когато възрастният има ясна представа как иска да реагира, умората, тревогата и повтарящите се конфликти могат да доведат до действия, които не помагат на детето да разбере правилото.

Допускането на грешки е част от развитието на родителските и педагогическите умения. Разпознаването им и постепенното изграждане на по-ясни и последователни реакции подкрепят професионалното и личностното усъвършенстване.

Да даваме твърде много предупреждения

Възрастният понякога повтаря:

„Спри.“

„Казах ти да спреш.“

„Това е последното предупреждение.“

„Още веднъж и ще видиш.“

Когато след предупрежденията не следва действие, детето научава, че правилото започва да има значение едва след петото или шестото напомняне.

По-полезно е:

1. правилото да бъде казано ясно;
2. да се даде кратка възможност за изпълнение;
3. при продължаващо поведение да се приложи предварително известната граница.

Например:

„Играчката не се хвърля. Ако я хвърлиш отново, ще я прибера.“

Ако поведението се повтори:

„Хвърли я отново. Прибирам я и по-късно ще опиташ пак.“

Така думите и действията на възрастния остават свързани.

Да заплашваме с последствия, които няма да изпълним

В силно раздразнение възрастният може да каже:

„Повече никога няма да излизаш.“

„Ще изхвърля всичките ти играчки.“

„Няма да видиш телефона цял месец.“

Подобни заплахи обикновено са прекомерни и трудно могат да бъдат изпълнени.

Когато възрастният по-късно се откаже от тях, детето получава противоречиво послание. Когато ги изпълни, последствието често е несъразмерно и несвързано с поведението.

По-добре е ограничението да бъде:

• конкретно;
• кратко;
• приложимо;
• свързано със случилото се;
• ясно във времето.

Да променяме правилото според силата на протеста

Понякога възрастният поставя граница, но я отменя, когато детето започне да плаче, да се ядосва или да настоява.

Така детето може да научи не че чувствата му са приети, а че достатъчно силният протест променя решението.

По-подходящо е да се разделят емоцията и границата:

„Виждам колко си разочарован. Времето за телефона приключи.“

„Можеш да се ядосваш. Няма да купим играчката.“

Приемането на чувството не означава изпълнение на желанието.

Да очакваме детето веднага да признае вината си

След конфликт възрастният може да настоява:

„Кажи, че ти си виновен.“

„Признай какво направи.“

„Кажи веднага, че съжаляваш.“

Когато детето е все още ядосано, засрамено или уплашено, то може да отрича, да обвинява другия или да мълчи.

Принудителното признание рядко води до реално разбиране.

По-полезно е първо да се установят фактите:

„Видях, че го бутна и той падна.“

След това да се обсъдят последствията и възстановяването:

„Трябва да проверим дали е добре и да помислим как можеш да поправиш ситуацията.“

Да превръщаме разговора в дълга лекция

Когато възрастният е притеснен, може да обяснява правилото многократно и подробно.

Детето постепенно спира да слуша, започва да спори или се съсредоточава върху тона, а не върху посланието.

Особено при малките деца е по-полезна кратката структура:

• какво се случи;
• кое правило е нарушено;
• какво е последствието;
• какво да направи следващия път.

Например:

„Бутна другото дете. Не бутаме. Сега ще се отдалечите един от друг. След като се успокоиш, ще упражним как да поискаш да се включиш в играта.“

Да задаваме въпроси, чийто отговор вече знаем

Въпросът:

„Защо направи това?“

често е прекалено сложен, особено за малкото или силно разстроено дете.

Понякога то действително не знае защо е реагирало импулсивно.

Вместо разпит може да се предложи конкретна рамка:

„Изглежда, че се ядоса, когато ти взеха играчката.“

„Може би се притесни, че няма да участваш.“

След това детето може да потвърди, поправи или допълни предположението.

Да използваме засрамване

Засрамването може да звучи като:

„Виж всички как те гледат.“

„Само ти се държиш така.“

„Голямо дете си, а плачеш.“

„Как не те е срам?“

Подобни послания насочват вниманието към това какво не е наред с детето, а не какво трябва да промени в поведението си.

То може временно да се подчини, но да остане със силно чувство, че самото то е лошо, смешно или неприемливо.

По-полезно е поведението да се назове конкретно и спокойно:

„Говориш много силно и пречиш на останалите да чуят.“

„Взе предмета без разрешение. Сега трябва да го върнеш.“

Да наказваме емоцията вместо поведението

Детето има право да бъде:

• ядосано;
• тъжно;
• разочаровано;
• уплашено;
• недоволно от правилото.

Границата се отнася до начина, по който емоцията се изразява, а не до самото чувство.

Например:

„Можеш да се ядосваш. Няма да удряш.“

„Можеш да не харесваш решението. Няма да обиждаш.“

„Можеш да плачеш. Правилото остава.“

Ако детето бъде наказвано за самото чувство, то може да започне да го прикрива, без да се научи как да го изразява безопасно.

Да очакваме страхът да създаде отговорност

Когато детето се страхува от наказанието, то може да:

• скрие какво е направило;
• излъже;
• обвини друг;
• избегне възрастния;
• спазва правилото само под наблюдение.

Страхът може да даде бърз външен резултат, но не гарантира, че се развиват честност, самоконтрол и отговорност.

За да признае грешката си, детето трябва да знае, че ще има последствие, но няма да бъде унижено или отхвърлено.

Да поемаме поведението на детето като лична обида

Понякога възрастният възприема нарушението като доказателство, че детето не го уважава:

„Правиш го нарочно, за да ме ядосаш.“

„Изобщо не ти пука за мен.“

„След всичко, което правя за теб.“

Така разговорът се премества от конкретното правило към емоционалните нужди на възрастния.

Детето не трябва да носи отговорност за самочувствието или спокойствието на родителя.

По-полезно е да се остане при поведението:

„Не изпълни уговорката.“

„Продължи след като ти казах да спреш.“

„Сега ще приложим последствието, за което говорихме.“

Да подкопаваме другия възрастен пред детето

Ако единият родител постави граница, а другият каже:

„Не му обръщай внимание.“

„Мама пак преувеличава.“

„Татко е прекалено строг.“

детето попада между възрастните и правилото губи яснота.

Различията в подхода трябва да бъдат обсъждани отделно. Пред детето е по-полезно да има общо послание, дори подробностите да се уточнят по-късно.

Да търсим съвършено поведение

Дисциплината не води до това детето никога повече да не нарушава правило.

То ще:

• забравя;
• проверява границите;
• реагира импулсивно;
• греши;
• има нужда от повторение.

Напредъкът може да изглежда така:

• по-рядко нарушение;
• по-бързо спиране;
• по-малко силна реакция;
• по-ранно търсене на помощ;
• по-лесно поправяне на вредата;
• използване на думи вместо действие.

Успешната дисциплина е процес на постепенно развитие. С времето детето изгражда повече самоконтрол, поема по-голяма отговорност за действията си и започва да разпознава повече възможности за различен избор в трудни ситуации.

Как дисциплината се променя според възрастта?

Една и съща реакция не е подходяща за двегодишно дете, ученик и тийнейджър.

С порастването се променят:

• езиковите умения;
• самоконтролът;
• способността за планиране;
• разбирането на последствията;
• нуждата от самостоятелност;
• участието във вземането на решения.

Границите остават необходими, но начинът, по който се обясняват и прилагат, трябва да съответства на развитието.

Дисциплина при деца до около 3 години

Малкото дете все още има ограничен самоконтрол и трудно задържа дълги инструкции.

То има нужда предимно от:

• кратки правила;
• повтарящи се думи;
• физическо спиране на опасното поведение;
• пренасочване;
• предвидим дневен ред;
• помощ при преходите;
• избор между две приемливи възможности.

Например:

„Не удряме. Ще държа ръцете ти.“

„Флумастерите са за хартия. Ето лист.“

„Време е да тръгваме. Ще вземеш ли мечето или колата?“

Не е реалистично да се очаква дълъг разговор за мотивите и последствията.

При силна реакция детето първо има нужда от помощ да се успокои. Обяснението трябва да бъде кратко и конкретно.

Дисциплина между 3 и 5 години

В предучилищна възраст детето разбира повече правила, но все още трудно ги прилага при силно вълнение.

Полезни са:

• ясни ежедневни правила;
• предупреждение преди преход;
• кратки логични последствия;
• ролеви игри;
• визуални напомняния;
• упражняване на конкретни фрази;
• участие в поправянето на вредата.

Например:

„Когато искаш играчката, кажи: „Може ли след теб?“, вместо да я вземаш.“

„Разля водата нарочно. Сега ще помогнеш да я избършем.“

Детето може да разбира правилото, но все още да има нужда възрастният многократно да му помага да го изпълнява.

Дисциплина в начална училищна възраст

Ученикът вече може по-добре да разбира уговорки, последствия и влиянието на поведението си върху другите.

Той може да участва в:

• създаването на някои семейни правила;
• планирането на задачи;
• обсъждането на последствия;
• решаването на проблеми;
• възстановяването след конфликт;
• проследяването на собствените отговорности.

Възрастният може да попита:

„Какво ти пречи да започнеш домашната работа навреме?“

„Какъв план ще ти помогне да не забравяш екипа си?“

„Как можеш да поправиш ситуацията с приятеля си?“

Участието не означава детето само да определя всички правила. Основните решения за безопасността и отговорностите остават при възрастния.

Дисциплина при по-големи деца и тийнейджъри

С порастването нуждата от самостоятелност се увеличава. Прекаленият контрол може да доведе до прикриване, лъжи и постоянна борба за власт.

По-полезни са:

• ясни предварителни договорки;
• обяснима връзка между свобода и отговорност;
• участие в определянето на някои правила;
• предвидими последствия;
• уважение към личното пространство;
• възможност за възстановяване на доверието.

Например:

„Можеш да излизаш до този час, когато се прибираш според уговорката и ни уведомяваш при промяна.“

Ако уговорката не бъде спазена, последствието трябва да бъде свързано със свободата:

„Закъсня и не се обади. Следващото излизане ще бъде по-кратко, докато възстановим доверието.“

Не е необходимо към това да се добавят несвързани наказания за оценки, телефон, приятели и други дейности едновременно.

Очакванията трябва да отчитат индивидуалните особености

Две деца на една възраст могат да се различават значително по:

• вниманието;
• езика;
• чувствителността към шум и промяна;
• контрола на импулсите;
• социалното разбиране;
• способността да организират задачите си.

Едното може да изпълнява устна инструкция, а другото да има нужда от визуален списък. Едното се успокоява чрез разговор, а другото има нужда първо от движение или тишина.

Справедливото отношение не винаги означава напълно еднаква подкрепа.

То означава всяко дете да получава ясна граница и помощ, съобразена с реалните му възможности.

С възрастта отговорността постепенно нараства

При малкото дете възрастният носи по-голямата част от организацията и контрола.

С порастването детето трябва постепенно да поема повече участие в:

• планирането;
• следенето на времето;
• грижата за вещите;
• спазването на уговорките;
• възстановяването след грешка;
• търсенето на решение.

Тази отговорност не се предава изведнъж. Тя се упражнява стъпка по стъпка.

Подходящата дисциплина се променя с възрастта: от непосредствена защита и пренасочване към повече разговор, участие, планиране и лична отговорност.

Кога трудното поведение изисква допълнителна подкрепа?

Всички деца понякога нарушават правила, спорят, отказват или реагират силно.

Отделният конфликт не означава, че има сериозен проблем. По-важно е да се наблюдават:

• честотата;
• силата;
• продължителността;
• ситуациите, в които поведението се появява;
• влиянието върху ежедневието;
• промяната във времето.

Понякога повтарящото се трудно поведение показва, че детето има нужда не от по-силно наказание, а от допълнително разбиране, оценка или подкрепа.

Наблюдавайте дали поведението пречи на ежедневието

Разговор със специалист може да бъде полезен, когато поведението трайно затруднява:

• посещаването на детска градина или училище;
• ученето;
• отношенията с връстници;
• семейния живот;
• съня;
• храненето;
• участието в обичайни дейности;
• безопасността на детето или другите.

Например единичният силен изблик не е равнозначен на ежедневни продължителни реакции, при които детето трудно се възстановява и цялото семейство не може да изпълнява обичайните си дейности.

Обърнете внимание на рязката промяна

По-важна от самото поведение понякога е внезапната промяна.

Подкрепа може да бъде необходима, ако детето:

• започне рязко да проявява силна агресия;
• стане необичайно затворено;
• загуби умения, които преди е използвало;
• започне да се страхува от обичайни ситуации;
• отказва училище или срещи с други деца;
• има значителни промени в съня или храненето;
• изглежда продължително тъжно или напрегнато;
• се държи по начин, който поражда съмнение за преживяно тежко събитие.

Тези признаци могат да имат различни причини и не трябва да се тълкуват прибързано.

Повтарящата се агресия изисква внимание

Малките деца могат да удрят, хапят или хвърлят, когато още не разполагат с достатъчно език и самоконтрол.

Професионална насока е подходяща, когато агресивното поведение:

• е много често;
• става по-силно;
• води до наранявания;
• се проявява в различни среди;
• трудно се повлиява от ясни и последователни реакции;
• пречи на детето да участва в общи дейности;
• създава реален риск.

Повече за възможните причини, реакцията в момента и подкрепата след конфликта можете да прочетете в статията „Агресия при децата: какво може да стои зад поведението и как да реагираме“.

Постоянното нарушаване на правило може да показва липсващо умение

Преди възрастният да усили последствията, е полезно да провери дали детето има трудности с:

• вниманието;
• разбирането на инструкциите;
• езика;
• контрола на импулсите;
• планирането;
• сензорното претоварване;
• разпознаването на социалните сигнали;
• справянето с тревога или силен стрес.

Например дете, което постоянно става от мястото си, може да не се нуждае само от по-строго правило, а и от по-кратки задачи, движение и по-ясна структура.

Дете, което изглежда, че игнорира инструкцията, може да не я е разбрало или да не успява да задържи няколко последователни стъпки.

Към кого може да се обърне семейството?

Според конкретната трудност първата стъпка може да бъде разговор с:

• педиатър или личен лекар;
• детски психолог;
• училищен или детско-градински психолог;
• логопед;
• специалист по ранно детско развитие;
• друг специалист, препоръчан след първоначалната консултация.

Полезно е възрастният предварително да запише:

• какво точно се случва;
• колко често;
• в кои ситуации;
• какво обикновено предхожда реакцията;
• как реагират възрастните;
• какво помага;
• какво влошава поведението;
• какво наблюдават учителите или другите близки.

Така специалистът получава по-конкретна картина от общото описание:

„Детето е недисциплинирано.“

Търсенето на помощ не означава провал

Консултацията не поставя автоматично диагноза и не означава, че родителят е сгрешил във всичко.

Понякога са достатъчни:

• промяна в начина на даване на инструкции;
• по-предвидима структура;
• съобразени последствия;
• подкрепа за конкретно умение;
• общ план между семейството и училището;
• помощ за справяне със стресова ситуация.

Когато обичайните граници и последствия не водят до постепенно подобрение, е по-полезно да потърсим каква потребност или трудност стои зад поведението, отколкото просто да увеличаваме наказанието.

Как дисциплината е свързана с емоционалната интелигентност?

Дисциплината не се отнася само до спазването на правила. Тя е свързана и с начина, по който детето постепенно се учи да разбира емоциите си, да управлява импулсите и да отчита влиянието на поведението си върху другите.

Когато детето наруши правило, зад действието може да стои:

• силен гняв;
• разочарование;
• страх;
• ревност;
• желание за внимание;
• затруднение да изчака;
• усещане за несправедливост;
• липса на подходящи думи;
• все още недостатъчно развит самоконтрол.

То помага на възрастния да разбере какво умение трябва да бъде развито.

Например дете, което взема играчка със сила, може да има нужда да упражнява:

• как да поиска;
• как да изчака ред;
• как да понесе отказ;
• как да потърси помощ;
• как да изрази раздразнението си без удар или обида.

Ако възрастният се съсредоточи само върху спирането на поведението, непосредственият конфликт може да приключи, но липсващото умение остава.

Разпознаването на емоцията не отменя отговорността

Полезно е възрастният да назове преживяването:

„Ядоса се, защото искаше играчката.“

След това границата трябва да остане ясна:

„Няма да ти позволя да я вземаш със сила.“

И накрая се предлага по-подходяща реакция:

„Можеш да кажеш: „Искам да играя след теб“, или да повикаш възрастен.“

Така детето получава три важни послания:

1. Емоцията му е забелязана.
2. Поведението има граница.
3. Съществува друг начин за действие.

Саморегулацията се развива чрез подкрепа и повторение

Детето не започва да управлява силните си реакции само защото знае правилото.

За да се спре преди импулсивно действие, то трябва постепенно да развива:

• разпознаване на телесните сигнали;
• емоционален речник;
• способност да прави пауза;
• понасяне на разочарование;
• търсене на помощ;
• избор между няколко възможни реакции.

Тези умения се развиват в продължение на години.

Затова детето може да каже:

„Знам, че не трябва да удрям.“

и въпреки това да удари при силен гняв.

Разбирането на едно правило и способността то да бъде следвано в реална ситуация са различни умения. Детето може да знае какво се очаква от него, но да има нужда от повече практика, подкрепа и развитие на самоконтрола, за да приложи това знание в поведението си.

Емпатията помага на детето да разбере последствията

Дисциплината не трябва да се ограничава до въпроса:

„Какво правило наруши?“

Важно е постепенно да се обсъжда и:

„Как действието ти се отрази на другия човек?“

Например:

„Как мислиш, че се почувства сестра ти, когато ѝ взе играчката?“

„Какво се случи с приятеля ти, когато го бутна?“

„Как можеш да помогнеш да поправим ситуацията?“

Целта е да започне да свързва поведението си с преживяванията на другите.

Възстановяването след грешка изгражда отговорност

Емоционалната интелигентност не означава детето никога да не причинява вреда или да не нарушава правило.

По-важно е постепенно да се учи:

• да признава какво е направило;
• да разбира последствията;
• да поема подходяща отговорност;
• да участва в поправянето;
• да използва различна реакция следващия път.

Възстановяването може да включва:

• връщане на предмет;
• помощ при почистване;
• поправяне на повреда;
• проверка дали другият е добре;
• подходящ жест;
• искрено извинение;
• упражняване на нов начин за действие.

Това е по-полезно от принудителното изречение:

„Кажи, че съжаляваш.“

Детето трябва постепенно да разбира не само какво да каже, но и защо е необходимо възстановяване.

Възрастният също показва как се поема отговорност

Нито един възрастен не реагира спокойно във всяка ситуация.

Понякога родителят или учителят може да повиши тон, да каже нещо прекалено рязко или да обяви несправедливо последствие.

В такъв момент той може да покаже как се поправя грешка:

„Повиших тон и това не беше правилно. Границата остава, но ще я кажа отново по-спокойно.“

„Обявих прекалено голямо наказание, защото бях ядосан. Ще го променя със свързано последствие.“

Това не подкопава авторитета. То показва, че отговорността важи и за възрастния.

Повече за разпознаването на чувствата, саморегулацията, емпатията и подкрепата в ежедневните ситуации можете да прочетете в статията „Как да развиваме емоционална интелигентност при децата“.

Подкрепете детето да разбира правилата, емоциите и последствията

Онлайн курсът „Емоционална интелигентност при децата“ е предназначен за родители, учители и други възрастни, които искат по-цялостно да подкрепят детското емоционално и социално развитие.

В обучението са разгледани:

• разпознаването и назоваването на емоциите;
• саморегулацията;
• детският гняв;
• емпатията;
• поставянето на граници;
• реакциите при конфликт;
• ролята на възрастния в трудните ситуации.

Курсът има образователен характер и не замества индивидуална психологическа, медицинска или друга професионална оценка.

Заключение

На въпроса „Какво е дисциплина?“ не може да се отговори само с правила, забрани и последствия.

Дисциплината е продължителен процес, чрез който детето постепенно се учи да разбира очакванията, да поема отговорност и да използва по-подходящи начини за действие.

Наказанието е насочено основно към това детето да понесе неприятно преживяване за миналата си постъпка. Дисциплината поставя граница, но едновременно пита:

„Какво трябва да научи детето и как можем да му помогнем да го приложи следващия път?“

Подкрепящият подход съчетава разбиране на емоциите с ясна и предвидима рамка. Възрастният носи отговорност да спира опасното поведение, да прилага последствия, свързани с конкретната ситуация, и да запазва установеното правило, когато детето протестира или изразява несъгласие..

Разликата е, че границата не се използва за унижение или отмъщение, а за:

• защита;
• учене;
• поправяне на вредата;
• развитие на самоконтрол;
• изграждане на отговорност.

Изграждането на тези умения е продължителен процес, който изисква време, повторение и подкрепа. Детето постепенно се учи чрез опит, допуска грешки, проверява границите и получава многократни възможности да упражнява по-подходящи реакции.

Целта на дисциплината е детето постепенно да разбира как изборите му влияят на него и на хората около него.